Не, не бъркам годината. На 14 декември 1991 година, две “Да” са поставили началото на едно семейство. Първото семейство, което аз познах в живота си! Първото семейство, от което бях част. И в което винаги ще има кътче, което е пазено за мен! Моето сигурно пристанище, където знам, че мога да се върна, ако бурите станат прекалено силни, ако изгубя вяра, ако объркам пътя или себе си… ако имам нужда. И дори без каквото и да било “ако”, там винаги има място и обич за мен.

Честита 30-та годишнина, семейство Цветанови! 

Честито, мамо и тате! 

Аз вече казах “Да”. Вече започнах тухличка по тухличка да градя свое семейство. Но вие бяхте моето начало. Затова след тази дълга пауза, какъв по – хубав начин да се върна, от това да ви почета! 

Семейството е неразделна част от нас самите. Не част от живота ни, то не е извън нас, то е част от същността ни. Част от енергията, която сме самите ние. В семейството опознаваме себе си, през него пречупваме живота, там градим ценности, вярвания. То е началото на всичко. То носи смисъл на цялото пътуване. 

Семейството ни учи на приемане. На разбиране. На безусловна обич. На подкрепа. Обаче и на разочарование понякога. Не всичко е цветя и рози, нали? В семейството откриване най – голямата си сила, но и най – големите си слабости. Тук не бих пропуснала да цитирам Толстой: “Всички щастливи семейства си приличат. Всяко нещастно семейство е нещастно по своему.” Вярвам, че всяко истинско семейство е щастливо понякога, друг път не. Ядосваме се, обичаме се, сърдим се, сдобряваме се, досаждаме си, помагаме си… И така в равномери пулсации, нагоре-надолу, живее нашето семейство, което в щастливите си мигове е точно като всяко друго, а в нещастните – страда посвоему. 

Бъдете здрави, мамо и тате! Градете! Създавайте моменти на щастие, колкото се може по – често. Бъдете! Бъдете заедно, че сам човек лесно се губи. Приключенствайсте, растете, преоткривайте се, пазете онова, на което преди 30 години сте казали “Да”. 

Леле, 30 години. Много ли ви се струват? Или бързо отлетяха? Повече трудни или повече щастливи бяха? 30 години. За мен самата – повече от целия живот. За мен света преди семейство Цветанка и Георги Цветанови е непознат. За мен е толкова естествено да бъдете заедно, толкова естествено като това, че дишам. Ние, с моето любимо момче, преди има-няма три месеца си казахме “Да”. От тази гледна точка, 30 години ми се виждат толкова далеч във времето, толкова живот напред. 30 години ми се виждат едва след много промени, приключения, много, много мои същности напред. 

И си го пожелавам. Пожелавам си да изминем този път. Разстоянието любов от един мъж до една жена не се мери в километри, а в години! Пожелавам си и ние да се обичаме 30 години, и още 3 пъти по толкова след това. Пожелавам си семейство, което да изтрае, което да устои: на настроенията, на пандемиите, на мъжката неувереност и женските истерии, на детския плач, на сметките, на приготвянето на багаж за пътуване, на чистенето вкъщи, на събиранията с родата, на капризите, на целите, на спадовете и на върховете… 

Понятието семейство се променя, както се променяме самите ние. Първо са семейство мама и тати, може би сестра ни или брат ни, баба, дядо, браточедите… После растем и срещаме приятели, някои от тях повече от семейство дори. А после се влюбваме, казваме “Да” и ние слагаме първото камъче на съвсем ново  –  с млечни зъбки, любопитство и надежда – сеемейство. Всеки етап от живота ни обвързва с поредното семейство. Но ако сме достатъчно големи късметлии, новите семйства, които градим са чисто и просто разрастване на старото. Ако сме наистина големи късметлии, невидимите нишки, с което сме изтъкали семействата по пътя си, остават завинаги. 

И бракът може и да събира двама души, бракът може и да ги прави семейството. Може би изминалото време от брака е празник, който си струва да се цени. Но истинското семейство не съществува на документи, няма определен брой членове, не винаги го обединява една кръв. То живее в сърцето и се чества всеки ден!

И типично в мой стил, започнах от едно място и отидох съвсем другаде. Та, всъщност, с тези неособено свързани редове, исках да кажа едно простичко “Благодаря”. Благодаря ви, семейство Цветанови, че направихте този избор на 14 декември 1991 година. За да мога две години по – късно към това семейство и аз да се присъединя. Да порасна в него, да се опозная и да знам, че дори с друга фамилия, в друг град (или пък на края на света) има там някъде едно сигурно местенце, където ме чака моето първо семейство да се прибера! 

– Ро ♡

снимки: Атанас Божалов