366 days of yoga. Без очаквания, без натиск. Приемаш се и се обичаш. Само това е нужно.

                Отдавам.

Преходен глагол, който носи някак непреходно усещане.

Отдаваме се на хора, каузи и занимания, на които имаме доверие. Или, на които ни се струва, че бихме могли да имаме доверие. Отдаването е като любовта – не можеш да му сложиш срок на годност. Дори в тълковния речник има няколко значения. Дори там ни предупреждават, че отдаване може да значи предоставяне за временно използване. А може да бъде и завинаги.

Точно като любовта, отдаването е опасно обещание. Някакво странно мутирало чувство, резултат от кръвосмешението на разни други чувства като желание, страст, нужда, надежда.

Нямам никаква представа защо започнах така.

Може би защо за мен йогата е и отдаване. Моята връзка с нея започна толкова спонтанно и невинно – сякаш от само себе си. За своите 26 години бяха правила йога има-няма два, три пъти и половина. Но усетих нужда, която дори не се опитах да анализирам – просто ѝ се отдадох! И всичко започна с веднъж – два пъти в седмицата, после през ден, през два. После два дни подред. Йогата неусетно се превърна в част от живота ми.

На вратата чакаше 2020 година. В онзи момент, никой не подозираше, че тези цифри ще се превърнат в нещо като съвремен Торбалан, с който ще плашим бъдещите си деца и вместо на майната си, може би ще пращаме хората, които ни дразнят в 2020 (‘що пък не?!). Тогава нямах идея, че ще имам нужда от здрава, стабилна опора, която да ме преведе през лудостта, която наднича зад ъгъла.

Седях с любимото момче, беше декември 2019, чакахме с нетърпение да посрещнем втората си Коледа заедно, когато аз от нищото изтърсих, че през следващата година искам йогата да бъде част от всеки мой ден. Реших, че ще правя йога всеки ден. Ама наистина всеки, не като магазините, които работят 364 дни в годината (или 365 в случая на високосната 2020). Не. Всеки ден – и на рождения ми ден, и на бонус деня 29 февруари, и през женските дни от месеца, и на почивка, и в супер натоварени дни, и в мързеливи също.

Нямам обяснение защо взех това решение. И хич не си вярвах, че ще се случи. Не ме разбирайте погрешно, не съм пълен развей-прах, имам някакво прилично ниво на дисциплина. Но все пак, не си вярвах много, много, че ще удържа на това “всеки ден”.

И сега, през януари 2021, седя и пиша тези редове. И превъртам в главата си всички дни, вече дори повече от 366, в които йогата беше неотлъчно до мен. И аз до нея. Не си изневерихме нито веднъж. Не се пренебрегнахме. Не се забравихме.

Понякога още преди изгрев, около 5 сутринта; често „по никое време“, чак след като вече са свършени всички задачи за деня; понякога и в нормалните часове. Понякога сама, друг път, заобиколена от бъбриви роднини. Дава ми търпение. Толкова много търпение ми дава. Учи ме да приемам – себе си, събитията, другите. Обстоятелствата вече са просто това – най-обикновени обстоятелста; вече не са фактор, от който да зависи дали мога да направя онова, което искам. Вече знам, че мога.

Това е време за мен. Време, в което си напомням, колко е важно да съумявам да се поставям на първо място, да се грижа за себе си. Защото ако аз не съм щастлива, как бих могла да правя щастливи хората около мен?

Това е време, в което понякога тялото сякаш ме предава. Но практика след практика се уча да приемам себе си такава, каквато съм: тук и сега. Без да се съдя. Без вина. Това е време, в което съм благодарна, в което вдишам и издишам любов. И най – важното: време, в което съм горда! Горда, че има нещо толкова сигурно в дните ми. Горда, че с нещо, на пръв поглед мъничко, се грижа за себе си. И (макар да ме е малко срам да го призная) горда, че мога да кажа „Майната ви!“, на всички, които цял живот се опитват да ме убедят, че съм непостоянна. Защото съм Близнаци, а на тях всички им омръзвало. Ама, че клише!

Горда съм! Макар и да не е нещо кой знае колко велико. Това е моето надскачане над себе си. Моят самотен остров, моето убежище. И аз съм горда, че успях да го създам.

Отдадох се с цялото си сърце. Не казвам, че ще бъде завинаги: хората по природа сме лъжци. Променяме се не с години или с дни, променяме се с всеки дъх. Но днес: тук и сега, аз съм благодарна и щастлива да се приема такава каквато съм: едно момиче, което 366 дни не пропусна да отдели време, за да прави йога.