Какво ни дава и какво ни отнема home office-ът.

Все се каня да пиша за home office-а и по някаква причина все не стигам до това.

Да работиш от вкъщи не е нещо ново. Но ако преди home office-ът е бил избор, то в годината на Covid19 е по – скоро необходимост. Мнението ми е доста противоречиво. Идеята да си работиш от вкъщи звучи много яко, няма спор. Не се налага да пътуваш до работа, да висиш по задръствания, можеш да работиш дори по пижама, няма кой да ти дудне на главата (защото, ако опита можеш просто да му заглушиш микрофона). Работата от вкъщи пленява с едно обещание за свобода. Което обаче струва точно толкова, колкото думата на момче, което още не се е научило да бъде мъж.

Трудно е да боравиш със свободата. Затова макар всички да мечтаем за свобода, повечето от нас не спират да търсят сигурна работа, уеднаквено ежедневие, рутина. Защото, ако свободата е в доза, по – голяма от препоръчителната дневна, не всеки би могъл да я понесе.

Онова, което аз харесвам в home office-а е, че ми дава време. Имало е дни, в които съм приключвала тренировката си буквално минута преди началото на смяната и после съм се „хвърляла в боя“ вече позагряла и потна, а душ – на първата почивка. Наистина ти дава време – време да вместиш още една задачка, да сложиш храната във фурната по време на почивката, да стоиш в каквито странни пози си поикаш, да увеличиш климатика без колегите да го намалят веднага след това. Има си плюсове. Мисля…

Все още не мога да реша дали да ги нарека плюсове. Ако сте като мен и все искате да свършите още нещо и още нещо, времето, което получавате като бонус от home office-а може да ви изиграе лоша шега. Прекаленото искане да бъдем и да напрвим повече води до преумора, до пълно burn-ване, изгаряне от най – висока степен. Защото ако си заклещен в задръственето, или тичаш, за да хванеш светофара, ако си „губиш“ времето да пътуваш до работа – всъщност печелиш. Печелиш почивка за ума, време, в което движейки се, сякаш спираш за момент. Може би вие не усещате нещата така, може би ви напрягат движението, бързането или нещо друго, което на мен дори не ми идва на ум. Но аз, имайки час повече време, веднага опитвам да го запълня с нещо. И този натиск, който сама осъществявам въху себе си, ми носи адска умора.

Винаги ще има още нещо, което сме могли да направим. Така сме устроени хората – всеки успех ни радва само за миг, а после сме жадни за още. И дори горните редове да звучат като оплакване (в което повярвайте съм адски добра, хаха), всъщност са благодарност. Благодарност за шанса да се науча да спирам. Благодарност за „бурята“, защото именно бурите ни изграждат. Никой не става опитен моряк, ако плава само, когато морето е спокойно. Никой не се е научил на самоконтрол, ако не му е била предоставена свобода.

И още нещо много, ама много важно: можеш да работиш дори по анцунг и пижама. Моля? За ден, за два – ура! Ами после? Ами икономиката? Ами всичи пари, които home office-а ни носи и ръцете ни сърбят да изхарчим за дрехи, а после … офисът е в хола и няма кой да види тези дрехи! Схващате трагедията, нали?

Шегата настрана. Облеклото е, за да кара нас самите да се чувстваме добре, така е. Но то е един от милионите поводи за социализация. Модата е това, което е, по две причини – защото ни помага да открием себе си, но и защото често става мост между хората. И онова, което е ужасното в случая, не е, че няма колеги, които да ти видят готините дрехи. Че няма и колеги, които да те видят рошав и по пижама. Нагласен или не, изтупан или небрежен – няма ги струпванията при кафеавтомата, приказките на входа на сградата, споделянията, разказите за уикенда, сближаването, истинското общуване. Работата заема голяма част от ежедневието ни, и общуването с колеги е едно от нещата, които повишават мотивацията и продуктивността. Дори проучванията биха се съгласили с мен. Условията на труд влияят на продуктивността. А да си сам зад екрана хич не е готино условие на труд. Поне за мен не е!

И въпреки всичко написано по – горе, в крайна сметка най – важно си остава да харесваш това, което правиш, да работиш нещо, което те кара да се чувстваш пълноценен и щастлив; да се сблъскаваш с проблеми, които ти е кеф да решаваш. Home office-ът не е шега работа. Иска здрава психика, разбрано семейство (или съквартиранти) и много самоконтрол.  Има много какво да му обичаш, има и много какво да му намразиш. Точно като всяко нещо в живота, нали?

Работата, била тя от вкъщи, от офис, от яхта, самолет или самотен плаж, си е работа. Или иначе казано – трън в задника, който ни пречи да сме напълно безгрижни и да не ни пука за нищо. Но без този трън в задника, животът не е сладък. Става някак безмислен. Затова просто намерете онзи трън в задника, на който ще се наслаждавате, с който ще се борите със странен садомазохистичен кеф всеки ден. Защото, както прочетох в една книга, истинското щастие идва от решаването на проблеми, не от липсата ми. И ако това, че сте home office много, ама много ви дразни – направете нещо по въпроса. Запитайте се дали проблемът е къде е разполжен „офисът“ или работата е това, което ви дразни всъщност.

Може би не е най – подходяшото време за необмислени, импулсивни и рисковани решения. Но подходящо време така или иначе няма. Какво ви спира да бъдете такива, каквито ви се ще да сте?

Спирам до тук с разсъжденията за офиса вкъщи, с изводите, до които стигнах, работейки от мястото, на което и живея, спирам с писането, за да сменя личния лаптоп със служебния и да се преместя от спалнята в хола. Забавно, а? А вие бъдете щастливи. Или пък не. Бъдете каквито ви идва отвътре да бъдете!