Момини скали, a.k.a. да избягаш в неделя.

Има недели, в които хем ни се прави нещо, хем не съвсем. Хем ни се ходи някъде, хем ни се стои цял ден на дивана, гушкайки се. Има недели, в които ни се ще да мързелуваме активно, а се оказва, че освен нерешителността какво да правим, имаме и to do list за отмятане! 😒

Какво правите вие в такива недели? Защото ние си правим омлети, увиваме ги във фолио, грабваме раницата, ключа за колата и изчезваме. 

Нанякъде. 

Но накъде?

В крайна сметка съвестта не ни позволява да теглим майната на to do list-а, а само да го отложим с няколко часа. Затова бягството ни трябва да бъде кратко, но зареждащо. Спомням си за някакво място, споменато от приятелка – красиво, лек преход – мислим си “Ми що пък да не?”

Помислено,Google-нато, сторено. Излизаме от западната страна на Пловдив и се насочваме към село Храбрино. Подминаваме го, спираме някъде насред шосето за да осъзнаем, че мястото, до което искаме да стигнем е точно срещу нас. Ама за да стигнем до него трябва буквално да прелетим. 🪁 А още не знаем как точно става. Все не успяваме да ѝ хванем цаката на тая работа с летенето! 🤷‍♀️

Чешем главите, уж хващаме някаква пътека, която е ясно, че и да води донякъде, едва ли ще ни отведе скоро там. Илия опитва да се заинати и да се застъпи за пътеката, но аз пак съм в Google и категорично отсичам, че няма да я бъде тази! 

Та, отново сме в колата. Отново сме в Храбрино, но този път на един от завойте хващаме в друга посока – към село Извор. Ако решите да следвате стъпките ни, ето малко полезни насоки: 

• Когато влезете в село Извор, карайте само направо, вляво ще видите красивата църква “Св. Илия”. Може да спрете и да я постите, или ако бързате, диреткно я подминавате и продължавате още направо, докато не стигнете нещо, което прилича на малък площад. 
• Силно вероятно е, особено ако сте решили да отидете през уикенда, да има много спрели автомобили – тъкмо ще ви помогнат да се ориентирате, че сте на правилното място, както помогнаха и на нас!  
• Вдясно е кметството, а зад него се е сгушила китна сграда, която приютява библиотеката и клуб на пенсионера. Именно от там тръгва пътеката за Момини скали – нашата неделна дестинация. 

И тръгнахме. Точно покрай клуба на пенсионера, повървяхме няколко метра между вили и къщи. И ето го: началото на пътека, оградена от дървета. Може би през другите сезони тези дървета образуват тунел, скривайки пътечката от слънцето, под красиви цветове на пролет, гъсто зелено през лятото и жълто-оранжеви нюанси през ранната есен. Но есента беше почти в своя край, а пътеката лежеше там, оголена и уязвима под безкрайното синьо небе. Едно нещо ми стана ясно веднага – задължително трябва да се върнем тук и през друг сезон! 

Денят беше толкова хубав, че дори да се бяхме изгубили нямаше да ми пука! Толкова синьо виждах около себе си. Толкова синьо. Беше от дните, в които не тичам лудо към крайната цел. Наслаждавах се на всяка качка. На всяко нещо, което попадаше пред погледа ми! На всеки дъх, който поемах. 

Беше ми леко на душата. Беше ми хубаво, чувствах се в безтегловност, като едно от онези пухкави облачета, дето тук-там се мяркаха по синьото платно опънато пред нас, сякаш художник е цапнал премерено неточно с четката си… Усещам как се увличам и започвам да звуча прекалено сладникаво. Ама онези гледки заслужават точно такива епитети: приказни, прекалени, романтични, та даже и натрапчиво сладникави като захарен памук. 

Разминавахме се със семейства, влюбени двойки, баби с внучетата, кросови мотори, АТВ-та. Срещнахме катеричка. Сладка, но срамежлива катеричка, която офейка адски бързо, щом усети, че ще я молим за снимка и автограф. 🤷🏽‍♀️

Въпреки че повечето дървета вече бяха съвсем голи, тук-таме още имаше следи от есента. Имаше и зелени кътчета.  Беше ясен ден, приятно хладен, тих. Вече май споменах колко синьо. Много! Лятно синьо беше небето. А под краката ни – есен. Харесваше ми това противоречие. Припознах се в него. Харесваше ми да не бързам, да спирам и просто да зяпам в пространството – моя малка медитация, в която благодаря за тези цветове!  В края на есента, пътеката може  и да не започва с красивия тунел на дърветата, но и през този сезон има много какво да предложи! 

Не е клише, че природата те заземява! И някак успява да го постигне с всеки. Носи смирение и без значение от сезона, кара любов и красота да разцъвфат в мислите и в сърцето. В града всеки гледа себе си, всеки гони своите си задачи, все тича нанякъде, все бърза, често забравя да поздрави, да се усмихне. Но там, между синьото на небето и оранжевото на падналите листа, всеки, с който се разминахме, раздаваше щедро усмивки. Никой не забрави да поздрави, никой не бързаше (освен катеричката, де, тя си гонеше нейните си задачи). В гората всеки става добър, смирен и любезен – без значение какъв е в града! 

Пътеката наистина беше лека, подходяща дори за начинаещи, които не обичат трудните маршрути, и кратка: идеалната разходка и глътка свеж въздух дори за най-мързеливите. И както си вървиш изведнъж се оказваш на края на света, на самия му ръб. Или на върха. Въпрос на гледна точка. Първо виждаш няколко скали, толкова изкушаващи, толкова интригуващи, че ти иде да се затичаш, за да стигнеш по-бързо до най-високата им точка. Изглеждат така безобидни, красиви и примамливи. А зад тях – пак синьо и пак оранжево. Зад тях небе и късна есен! Небе, което в онзи ден беше толкова красиво, че нямаше как да не се полаская, че ни посреща така! 

И се затичах. Илия, разбира се, не бързаше за никъде, искаш да заснеме колкото се може повече от тайните на това място. Поспрях се, за да го изчакам. Или поне краката ми спряха. Сърцето ми не спираше да тича към върха, искаше да види какво има там, изгаряше от вълнение. 

Най – после успях да грабна ръката на своя любим и го задърпах нагоре като нетърпеливо дете. А там. Леле, там! Заставаш на ръба на скалите и пред тебе – пропаст! Пред теб е толкова дълбоко, сякаш земята засмуква всички дървета навътре към ядрото си, сякаш си ги взема обратно! 

Историята разказва, че от една от тези скали е скочила мома, която турците са искали да отведат за робиня и ако погледнете надолу ще видите тъмно петно на скалите. Оттам идва и името на местността: Момини скали (наричани също Момина скала).  В моята глава обаче, веднага се роди друга история, друг романтичен повод мястото да бъде кръстено така… за мен то беше момата, мома-самодива, която с чара си те примамва, да се затичаш към нея, да спреш да мислиш, да се втурнеш с главата напред, хипнотизира те… и засилил се към върха, пленен от красотата ѝ, има опасност да пропуснеш края, да подминеш ръба и да полетиш. Към спасение или към гибел… е, пак е въпрос на гледна точка.

През моите очи името на скалитe не идва от миналото. Идва от тяхното настояще, от същността им, от притегателната сила, която имат, от очарованието, което ти взема дъха и слага на пауза мислите (а като един заклет overthinker, нямаше как да не оценя тази магична способност!). 

Постояхме, полюбувахме се. Приближихме се опасно близо до ръба – едно от любимите ми усещания. Хапнахме си омлетите. После излезе вятър. Силен вятър, който ми разпиля косите и окончателно отвя всички негативи на изминалата седмица и всички тревоги за следващата. И тогава, усетихме, че можем да си тръгнем. Освободени и заредени!

Чувала съм, че в района има още много интересни пътечки, кътчета и изненади, но за съжаление този път нямахме време за тях. Ще се върнем. И ще ви разкажа какво още сме открили! Дали скалите пак ще ме изкушат, дали Илия ще открие друга почти съборена къщичка, в която има дрехи и покъщнина, сякаш някой все още живее между четирите полуразрушени стени. Може би. Дали? 

По пътя на връщане много се надявах да видим пак катеричката и да си кажем поне по едно “Здрасти”, но уви! Обаче иззад старата, обрасла с мъх чешма, слънцето ни се усмихна чаровно за довиждане, насочило се на запад. 

Неусетно пътеката свърши, вливайки се в прашните, покрити с мазилка улички на село Извор. Заредени и щастливи, си намерихме колата и се насочихме отново към Пловдив. Понякога нямаш цял ден за бягство, но ако избягаш на правилното място, дори час-два са достатъчни! 

Целувки и прегръдки, Ро. ♡

снимки: myself & Iliya Kodzhabashev