Да надбягаш себе си, a.k.a моето първо състезателно бягане.

Искам да се включа в маратонско, състезателно бягане от години. По неясни за мен самата причини, обаче, все отлагах. Може би ме спираше добре позната неувереност, въпроси от сорта на “Ама добре подготвена ли съм?”, “Ще се справя ли?”, “Сега ли е момента?”, “Ами, ако в деня на състезанието е студено?”, “Ами, ако вали?”… Толкова много ами-та и ако-та. И, явно, толкова силни, че все ме спираха да направя нещо, което вярвах, че много искам.

Този октомври, обаче, сложих край на отлагането! Тичах на дистанция 10км. в рамките на Wizz Air Sofia Marathon 2022. 🥳 И не само, че тичах, ами и финиширах 54-та от общо 578 жени! 😮

Това беше първото ми състезателно бягане. Не за годината. Изобщо! Първото в живота ми. 🙄 В следващите редове ще ви разкажа за всички мисли, които преминаваха през ума ми по време на тези 10 километра; за емоциите и физическите усещания; за подготовката; за изгубените ми слушалки 😥 и за всичко онова, което изпитах, вече пресякла финала.

Бягането и Ро.

Ще започна малко по-отдалеч,от самото начало на моята история с бягането. В семейството ми спорта не е на почит. Пренебрегван е, свит на доста задно място в списъка с ценности на дома. Като млади и майка ми, и баща ми са спортували, но любовта им към спорта явно не се е задържала достатъчно дълго, за да бъде предадена и на мен. Единствената активност, която имах като дете беше скитането с приятели из квартала и ходене на модерен балет 2 пъти седмично.

После влязох в пубертета. И спрях танците. Бягането и всеки вид спорт ми бяха толкова далечни и непонятни. Докато в 12 клас, не се сприятелих и аз с вярната приятелка на много дами – суетата. И започнах да ходя на фитнес. Да отида да тичам ми звучеше ми много тъпо и гадно, но много важно за добрата форма. И уж, от време на време, ходех да тичам. Казвам ви честно, истинска трагедия! Дори една обиколка на стадиона ми се струваше огромно предизвикателство! А когато разбрах, че тази обиколка е по-малко и от 400 метра, се уверих, че всички онези, дето тичат по няколко километра, че даже го правят всеки ден са чисто луди! Просто не можех да повярвам, че някой би правил тази глупост за удоволствие! Нямах нито желание, нито мотивация да тичам редовно.

Фалшиви приятели

В ранните ми 20 разбрах, че суетата изобщо не е толкова добър приятел, за колкото я смятах. Поне не за мен. Обсебваща е. Изискваща. И ревнива. Толкова ревнива, че иска цялото ти внимание да е насочено към нея. Критична е. Все не си ѝ достатъчна.

Моята суета прерастна в нещо, което не съм сигурна как точно да определя. В нещо, с което и до ден днешен се боря. Моята суета, ме накара да се затворя в себе си, да плача доста и да спра да вярвам, че съм достатъчно. Достатъчно какво, не мога да ви отговоря. Просто ме караше да се чувствам, че не съм достатъчно. Трябваше да бъда по-слаба, по-дисциплинирана… Трябваше да ям по-малко, да тенирам повече…

Опитвайки да угодя на всичките изисквания, които суетата ми стоварваше върху мен, допуснах доста грешки и се оказах в плен на доста дълбока депресия. Може би вече се чудите какво общо има това с тичането? Търпение. Стигам дотам.

Дългите разходки лекуват депресия

По време на борбата ми със суетата редувах периоди на изтощителни тренировки с периоди на много цигари, рев под завивките и липса на каквато и да била активност. Но така и не се “научих” да тичам. Дори 200 метра ми се струваха огромно предизвикателство, а тичането за удоволствие – е, това си беше пълна глупост!

В един момент, обаче, депресията ми излезе от контрол. Напуснах работата си в Пловдив, зарязах образованието си незавършено и се върнах в родния си град, за да си “ближа” раните и да опитам да си върна контрола над собствените си мисли.

В продължение на месеци, за да успокоявам ума си, всяка сутрин си правех дълги разходки. Под дълги имам предвид, поне 5-6км. А в някой дни стигаха дори до 15-16км. Обожавах да ходя! Тичането не го разбирах, но да ходиш, да минаваш километър след километър, да слушаш любимите си песни, да си рецитираш мислено любими стихотворения и да измисляш свои… Ето това беше истинска наслада!

Сякаш съм го правила цял живот

Пиша всичко това, припомням си дългите разходки в природата и се опитвам да си спомня – кога, как и защо започнах да тичам? Истината е, че не си спомням! Някъде, на еди-си-кой километър, ходенето ми неусетно е преминало в тичане. Помня, че в някакъв момент усетих нуждата и желанието да замествам дългите разходки с тичане. Не знам с колко километра съм стартирала. Не знам колко честно съм тичала вместо да ходя. То просто се случи. Превърнах се в един от онези глупаци, дето тичат за удоволствие, без изобщо да осъзная как и кога!

Депресията имаше все по-слабо влияние над мен. Ходех да тичам все по-честно и никога не бях подтиквана от суетата в мен. Просто го исках. Харесваше ми. Караше ме (и още ме кара!) да се чувствам свободна и способна на всичко.

Как се подготвих за първото си състезателно бягане?

Идеята да тичам на маратон се зароди в мен, в момента, в който осъзнах колко безнадеждно влюбена съм в бягането! Отлагам го вече може би 3 или 4 години. Определено не исках да го отлагам и тази година. Около месец и половина преди маратона, вече бях твърдо решена, че отивам! И трябваше да се подготвя…

Колебаех се между дистанциите 21км. и 10км. В крайна сметка се спрях на 10км. Откровено казано, не съм следвала ясен план за подготовка. Ходя да тичам средно по 2 пъти в седмицата, като тичам между 4 и 7км. Тичала съм дистанции от по 10км. няколко пъти, за около час и пет, и десет минути.

През този месец и половина, нека го наречем подготовка, тичах по 3-4 пъти седмично. Дистанциите ми варираха между 3,5км и 7км. Нямах предварително изготвен строг план за дистанциите, само ясно заложени в графика ми слотове за тичане. Ставах сутрин, отивах да тичам и тичам колкото сили имам през дадената сутрин + поне километър отгоре.

Освен тичането съм фен и на CrossFit трениворките, харесвам да ходя също и на HIIT. През този месец и половина на подготовка за маратонското тичане, продължих да ходя и на CrossFit, и на HIIT. Цялата ми физическа активност може да се обобщи така:

• тичане – 3/4 пъти в седмицата
• CrossFit – 3 пъти седмично
• HIIT – 1/2 пъти седмично

Денят на маратона

Драмите ми със съня са познати на всички мои близки и приятели. Много, ама много исках, вечерта преди маратона да си легна в нормален час (че даже по-рано от нормалното), да се наспя, да съм свежа…

Не се получи, разбира се! В деня на маратона, станах след едва 5 часа сън, изядох купа овесени ядки и тръгнах, ядосвайки се на себе си, че не съм спала достатъчно и това може да повлияе на бягането ми – както на скоростта, така и на издражливостта.

Целата ми беше да бъда в първите 100. Не бях сигурна колко точно от всички 1500 човека, записали се за дистанция 10км. са жени, но бях сигурна, че искам да финиширам сред първите 100.

3, 2, 1, старт!

Просто започнах да тичам. Имах чувството, че едвам се движа. Сякаш тичам, но не помръдвам. Усещах умора. Адреналин – все още не. Слушах Believer на Imagine Dragons (една от любимите ми песни за бягане 🎧) и просто движех краката си. Бях изминала едва няколко стотин метра и усещах силна умора. Как изобщо ще изтичам всичките 10км.? Ядосвах се на себе си, че точно за този важен ден не съм се наспала добре!

Когато гласът от приложението ми за спорт, съобщи, че вече тичам от 5 минути и съм изминала почти 1200м, устата ми увисна. “Ама… аз не съм тичала толкова бързо преди.” – помислих си. Темпото ми варира межди 5’30” и 6’30” в зависимост от деня, нивото на стрест и мотивация и куп други фактори. С това темпо, тичам по средно 800м. за 5 минути. Най-бързото темпо, с което бях тичала изобщо, преди деня на маратона, беше 5’14” (малко над 900м. за 5 минути). Затова, можете да си представите учудването ми, когато дамата от приложението за спорт ми съобщи, че за 5 минути съм минала 1200м.

Това ме амбицира. Все още не усещах адреналин, само мотивация и много умора. (Ох, защо не се наспа като хората, Ромина😩). 10 минути, 15 минути, 20 минути… Вече бях изминала 4 от десетте киломентра, а темпото ми продължаваше да е толкова добро. Идея си нямам как го правех. Просто тичах. Въпреки усещането, че нямам грам енергия – тичах. Тя беше там вътре.

Нека същинското тичане да започне!

Когато успях да стигна до 5-я километър, все още с темпо около 5’00”, най-после усетих прилив на адреналин, най-после почувствах енергия. “Край на загрявката” – помислих си. – “Нека истинското тичане да започне!”.

С всеки следващ километър, увереността ми растеше, но с нея и умората. На 7-я километър, темпото ми започна леко да пада. Но финалът беше все по-близо. Трудно е да изгубиш мотивация, докато тичаш на маратон. По пътя има хора, които ти вдигат палци с усмивка, надъхват те, крещят в знак на подкрепа, държат вдигнати парчета дебел картон с красиво изписани мотивиращи думи. Аха, да се обезкуражиш и на пътя ти се изпречва ново вдъхновение или мотивация!

Хора с двигателни проблеми, възрастни хора, предхвърлили 70-80 години – тичаш и виждаш още, и още от тях – всеки един, преодоляващ себе си. И изпитваш силно уважение и благодарност! Защото те са пример, че няма прекалено големи цели и прекалено смели мечти. Всичко е достижимо, ако само се осмелиш!

Финалът

Парадоксално е, но може би много бягащи хора ще се съгласят с мен, че финалът изглежда най-далеч, когато си най-близо до него. Общата дължина на трасето беше 10,4км. Оставаха ми още съвсем малко от тях. Няколко стотин метра само. Още крачка, две… Ето го, финалът!

Завърших! Завърших първото си състезателно бягане! 10,4км. за 54 минути и 43 секунди. Леле! Под 1 час. Не просто финиширах. Финиширах побеждавайки всичките си предишни постижения. Финиширах побеждавайки себе си!

Когато видях, че съм 54-та, направо ми прималя от щастие! Целта беше постигната, бях в първите 100! Подскачах, танцувах, бях горда и щастлива! Е, няколко минути по-късно и си поплаках, защото в еуфорията изгубих любимите си слушалки… Но колкото и да ми липсват, съм категорична, че всяка една секудна от този ден си струваше!

Аз успях! Ами ти?

Статията стана по-дълга, отколкото планирах. Но една такава история не би се събрала в ред-два. Тези 10км. бяха за мен доказателство че понякога, може и да ни се струва, че не напредваме особено, а да се окаже, че тичаме по-бързо отвсякога!

– XoXo, Ро ♡