Безсмислени размишления за смисъла

Какъв е смисълът? Тези дни хем не ми е до говорене, хем не ми се мълчи. От една страна заради събитията, с които всички сме запознати и които сигурна съм, тревожат всеки един от нас; от друга страна, заради събития в моя личен свят.

Разсъждавам над смисъла. Къде е? Има ли го? Пука ли ни за него?

Хайде, бъдете честни! Поне веднъж, поне за една-едничка минута от живота си, не сте ли се питали за смисъла? Да, така си и мислех! Какъв е смисълът? Вечният въпрос! 🙂 По-голям и по-труден дори от шекспировата дилема “да бъдеш или да не бъдеш”.

СМИСЪЛ. Шест букви, милион значения. Няма нито един верен отговор за това какъв е смисълът, както и няма нито един грешен. Всеки сам избира своя смисъл. Онзи, според който да живее. Всеки сам решава какво да бъде важно за него и какво да определи като незначително; всеки сам решава кое е най-ценно. 🙂

Какъв е смисълът за мен? Пиша тези редове и си мисля…

Всъщност, най-голямо значение имат най-малките неща. ❤️ Най-нищожните на пръв поглед, дето чак като един ден се обърнеш и погледнеш назад, им виждаш стойността. Най-ценни са онези неща, които най-трудно се научаваме да ценим. Онези банални, чак досадни понякога моменти от ежедневието… Като да ти е топло вечер, да имаш чиста четка за зъби и възможност да си измиеш зъбите на спокойствие, време да си сложиш малко грим; на нощното шкафче да те чака хубава книга, от която да почетеш преди да заспиш; да има рамо, на което да се облегнеш, прегръдка, в която да се сгушиш.

Най-ценно е да има кой да ти се смее на шегите; да има кой да ти се довери достатъчно, че да заплаче пред тебе; да има кой да седи до теб, за да помълчите заедно, когато нещо ти тежи.

Всеки един от нас е посвоему специален – спор няма! Всеки има свой собствен блясък, енергия и плам, който не би могъл да бъде сравнен с нищо живо, дето броди из света. Така сме различни, обаче и така еднакви. Всички знаем какво е да те боли, всички усещаме страх понякога, друг път не можем да овладеем смеха. Всички сме бъркали. Силно вярвам, че и всеки един от нас, поне веднъж е правил добро. Всички сме се влюбвали, ревнували сме, били сме зарязвани, зарязвали сме… Всеки се смее и плаче по необикновен, по негов си начин. Но всеки, в един или друг етап, минава през същите перипетии.

Странни времена са. Нужно ли е да го споменавам изобщо?

Объркан ли си? Страх ли те е? А когато си щастлив, усещаш ли лека вина? Все се мъчим всичко да предвидим, да мислим като шахматисти два хода напред. Но на живота, тия не му минават. При него няма предвиждане. Никой не знае какво ще е утре, след месец или след година. И май единственият начин да не полудеем от този факт, е просто да го приемем. Да си кажем “Ами хубаво! ОК!” 🤷‍♀️ Не защото така е честно. Не защото сме съгласни с реалността. А защото е безсмислено издевателство над нас самите, да преживяваме в ума си хиляди неслучили се неща, да минаваме пак и пак през възможно сценарии кое и до каква степен може да се обърка…. Накрая, каквото и да сме го мислили, силно вероятно е друго да излезе! Понякога по-гадно и страшно и от представите ни, но често, наистина често, се оказва по-добро! ❤️

Нямам идея кога точно се превърнах в човек, който преосмисля всичко. И нямам идея колко време ще ми е нужно, за да се отърва от този вреден навик. Обаче упорствам. Както се казва типично по български – като магаре на мост упорствам! Защото както и да ги мислим нещата, животът в крайна сметка пак ще намери начин да ни изненада. И докато чакаме за кулминацията, е наша лична и висша отговорност да си изкараме добре! 😉

Как да го направим обаче?

Какво ни остава, щом не можем да предвидим живота? Ами любов. Вяра. И онези прословути малки неща: тихите сутрини, нашата си лична и специална рутина, бавните разходки, слънчевите дни. И споделянето – на кафе, на сълзи, на усмивки, на мечти; споделените моменти с любим, с приятел, с роднина… Тези дребни, дребни дреболии, които толкова често забравяме да оценим. Ако пак се запитате къде е смисъла – е, в тях е.

А в тези редове дали има смисъл? За едни може и да няма, за мен – безкраен. Свобода, време, тиха музика, бял лист и клавиатура – понякога ги приемам за даденост. Но днес. Днес заплашваше да ме обземе адски страх. С повод, може би. Логичен, може би. Но не ми се искаше да го приемам. И реших да благодаря – че имам време, бял лист и нетърпеливи пръсти… че имам свободата да напиша това.

– Ро ♡