Roma vs. Sofia 2.0

Нов ден, нови чувства, размисли и страсти (ах, че клише) …

… и старото (така да се каже) желание да се шляя без цел и посока из софийските улици. Слушам Миро, един негов албум от 2009, „оМИРОтворен“. Минавам покрай цирк „Балкански“ и си спомням за него, как му бях луд фен и седем месеца чаках, за да отида на концерта от турнето му в Пловдив, за да може след това да не помня почти нищо, заради лудата еуфория, в която бях изпаднала – силните емоции са като алкохола: крадат ти спомените!

Дааа. Слушам Миро, вървя между хората по Витошка и си умирам от кеф! Нахилена като пълен идиот, щастлива като дете. Една нищо и никаква разходка, а ме изпълва с уверност, с нелогичен мир, с чувстово за свобода – свободата да бъда себе си. Връхлита ме прозрението, че това чувство винаги е било на мое разположение, никой не ме е спирал да бъда себе си. Защо, по дяволите не съм направила този избор по – рано? Кога усвоих толкова добре способността да си измислям проблеми?

Ухилено разтръсквам глава и се надявам, че развявайки коси мислите просто ще изчезнат. Получава се. Вървя по Витошка и просто ми е хубаво. И толковаа. За миг си помислям дали да не направя снимка или стори за Instagram, но се отказвам. Наистина ми е много хубаво и не искам да губя дори секунда от това блаженство. Не искам да се разсейвам от атмосферата около мен. Искам да бъда тук и сега на 100% – да вървя на зиг-заг между хората, да се усмихвам на непознати, да поскачам като в анимация или епизод от “Мистър Бийн”.

Един бърз поглед, връщане в реалността, ми показва, че вече съм вкъщи. Изминатите крачки и минути ми се губят. Кога стигнах? Нали уж бяха дълги разстоянията? Може би стават дълги, когато първоначалната еуфория утихне.

Нямам търпение да грабна лаптопа и да пиша за това чувсто. Тук съм. Стискам оръжието в ръцете си. А онова, което излиза върху листа ми се струва просто струпани думи, нищо особено. Особеното беше вътре в мен. И колкото и да искам, някои неща не подлежат на описание.

За следващите дни хем ми се пише много, хем нищо. Емоции… Знаете ли кой е най – сигурният признак за липса на живот? Правата линия. Е, аз определено съм пълна с живот. В събота бях толкова горе, че направо летях, изпълнена с вълнение, възбуда, радост. Следващите два дни  – толкова дълбоко надолу се гмурнах, че светлина не стига до мен. Не се оплаквам. Негативните емоции ми помагат да се опозная. Просто ми се мълчи, викайки. Парадоксите в мен добиват плашещи размери, когато съм уплашена или тъжна.

А нямам нито един-едничък повод за тъга. Нямам и биполярно разстройсто, честна дума! Просто съм обикновен човек. Хайде де, бъдете честни – и на вас понякога ви е смотано без причина, нали? Мисля да обвиня хормоните. Макар да съм сигурна, че нещата едва ли са толкова прости. Може би промяната влияе на фините ми настройки…

Все тая! Неделният следобед минава в скитане напред-назад по Витошка, правя се, че уча, седнала на ветровита пейка пред НДК. После пак нагоре-надолу. И пак симулиране на учебен процес, докато чакам my love да приключи с ангажимента си. Ядем пица на парче – аз „обелвам“ само шунката и моцарелата, а тестото го давам на любимия мъж, защото хич, ама хич не ми е по вкуса. Не, че в онова кисело настроение нещо ми беше по вкуса.

Не знам къде ми отиде вълнението. Може би съм изпуснала някъде по пътя тръпката, която усещах предния ден. Тръгваме да я търсим. Някъде из Графа усещам едва доловима радост. Не знам защо се инатя да бъда крива, когато всичко ми е толкова наред.

В шест сутринта в понеделник света изглежда прекрасен. Толкова съм благодарна за живота си. В Сандански виждах изгрева през терасата, тук виждам два строежа. Но в този дзен момент ми се струват великолепни.

Някъде след закуската обаче всичко отново отива по дяволите. Защо ли? Ами просто така. Хората си правят детокс дни само на течности. Аз се детоксикирам като си поплача отвреме навреме. Да знам, големите момичета не плачат – аз затова с единия крак си стоя в детството.

През целия ден продължавам да се детоксикирам без никаква видима причина, докато любовта на живота ми се чуди как да ме успокои, да премине успешно интервюто си за работа, да се справи със собствените си демони и да сложи ред в безобразно разхвърляния апартамент. Не му е лесно, а? Добре, че е мъж със супер сили. ♥

Вечерта излизаме без посока с намерението да зарежем безпричинното лошо настроение в някой тъмен ъгъл, който още не е зает от бездомни хора или животни. В подлеза на НДК двама мъже на средна възраст, обясняват на трети, легнал на земята, как са ревали на „Лолита“ и безсрамно осъждат нейните житейски избори, без изобщо да им пука за моята личностна криза. Може би и за мен някой трябва да напише книга. Дали хората ще реват на нея? Или ще се смеят? Залагам, че ще има и от двете.

Събота е. Все по – неревливо е положението. Обожавам да закусвам палачинки от овесени трици със замръзени банани и фъстъчено масло, разбъркано с вода. Ето, вече знаете една моя странност! Прекарах около два часа под едно дъвро в парка на НДК. Готино е да учиш там – шумно е. И този шум ми действа успокояващо – сякаш ме подсеща, че има свят, различен от този в новините – щастлив и безгрижен! Спомням си, че е имало случаи, когато чуждото щастие ме е карало да се чувствам самотна. Този не е от тях. Сега ми е хубаво да гледам как другите общуват помежду си, как се смеят, разказват си шеги, прегръшат се, взаимодействат си… Харесва ми аз да бъда сама и само да наблюдавам чуждата „заедност“. Имам нужда от време за себе си.

В 22:53 се оказва, че ако искам да тренирам, то ще се наложи да бъде на лунна светлина. Daily yoga практиката е направена, но интензивна тренировка – не. Чудя се дали да го направя. Разумът ми още не може да реши кое е по – важно: тренирането или съня. На второто май вече имам приличен дефицит. Чувам вътрешния ми глас да ми казва да се мушкам под душа и оттам под завивките. Все още не съм сигурна дали да го послушам.

            Илия обича неделите. Аз нямам нищо против тях.

Обаче понеделниците. Те са нещо много яко. Особено в 5 сутринта – спи ми се адски много, мързи ме, но все пак правя йога. После опитвам да изпия кафето си с книга на терасата – пълен fail, защото температурите вече са започнали да падат.

Днес е първият ми работен ден след почти 5 месечен период на едновременно самоизграждане и саморазрушение. Ако трябва да събера лятото си в една дума, тя ще бъде интересно. Или поучително. (Простено ми е думите да бъдат две – по една на близначе.)  Накратно, моето лято 2020 беше странен баланс от дни, в които правех гигантски скок над себе си, „сдъвквах“ по някой страх, надграждах с тухла, две някоя мечта, и такива, в които просто се събуждах и чаках да дойде време да си легна отново. Порастването е интригуващ и вълнуващ процес, който май свършва, чак като се свършат и дните ни.

Сега пиша с лекота в сърцето и замръзнало носле (не, че е толкова студено, просто ме тресат странни аномалии). Обикновенно ме привлича хаоса, днес обаче съм жадна за спокойствие. Стига работа. Онова аз, под завивките, с книга в ръка ме зове.

Рома и София дотук … София е перфектната дама, Рома минава през типичните си лица и настроения. Но ако ще градим здрава връзка, Софийо, трябва да ме заобичаш такава каквато съм. Както аз те пуснах в сърцето си без страх и предразсъдъци..