Roma vs. Sofia

Хайде, все трябва да ви се е случавало поне веднъж! Онова чувство, когато знаеш, че познаваш човека, но не помниш откъде. Или пък се сетиш кой е точно, непосредствено след повторното запознанството. Аз например се запознах около пет пъти с момче, което в момента е сред най – близките ми приятели. Понякога обаче минава дълго време, докато си дадем сметка, че сме познавали човека много преди момента, който наричаме първа среща.

Ние не се запознахме. Аз и София. Но не се и познавахме. Не съвсем. Нашето е като да срещнеш онова дете от съседния клас в началното училище, което винаги си разпознавал по физиономия, но с което никога не си се запознавал. „Знам го тоя/тая“, както се казва. И ей така, без никога да сте си подали ръка, без да сте си казали имената, се оказва, че сте ги научили и историята ви е започнала някъде си, някога си … без определено начало, без първи ред, без встъпителни думи. Сякаш в предишен живот.

Обичам си родния град. Сандански е магия. Наистина не разбирам защо в момента имам такава непоносимост към него. Както се казва винаги при раздяла, нека и аз да бъда клише: „Вината не е в теб, а мен.“

Вярвате ли в знаците? А в съдбата? Аз още не зная дали вярвам или не. Или по – скоро – май вярвам само когато ми изнася. Да, да, знам, че това не говори добре за мен. Но историята трябва да бъде истинска. Аз трябва да бъда истинска. Искам да бъда – до последния жест, физиономия, недостатък. Такива сме хората – несъвършени. И точно това ни прави специални.

Отклоних се леко от откровението, че все още се колебая дали да вярвам в съдбата и нейните знаци. Но едно е сигурно – видяхме само една квартира. Открихме нашия нов дом зад първия прекрачен праг. Знаците на съдбата може би често са просто внушение, което ни помага да останем позитивни. Но има ли нещо лошо в това? В любовта и на война всичко е позволено! А живота, според мен, е смесица от двете. Затова ми звучи логично да се възползваме от всяка дребна подправка, което придава по – наситен вкус на позитивизма ни.

Вместо история за запознанство, написаното от мен някак се превърна в странница от дневник. Имам навика да бъда разпиляна. Но няма и какво да се разказва. Рома и София са стари познати, все още неопознали се. Ако и вие ги познавате отдавна (лично, по физиономия или от някъде си, ама не знаете точно откъде), то ви е ясно, че преплитането на съдбите им е огромна изненада. Ах, колко пъти казах никога! Колко отричах София… Добре, че нямам проблем с това да не бъда права, иначе щях да се пръсна от яд!

Няколко дни по – късно подскачам от нетърпение в колата. Един бърз подпис, за да бъде ясно, че 70-те квадрата вече и по документи са наш дом. И после кратка, 25 километрова разходка из София. Всичко е точно като при истинско влюбване – заслепена съм съвсем и нямам никаква идея с какво точно ме привлича. Събужда всички пеперуди и други насекоми, които незнайно как са се озовали в корема, белите дробове и бъбреците ми. Всичко ми събужда!

До края на деня още едно клише е потвърдено: между омразата и любовта има само крачка. София беше за мен онова хлапе от съседния клас, което все ме дразнеше, с което не спирахме да се заяждаме и да се дърпаме за косите. Но в един най – обикновен ден поглеждаш на дразнещото хлапе по нов начин. Никой не би могъл да обясни защо. Просто става. Сякаш някой щраква с пръсти и те вкарва под хипноза и ти с потекли лиги тръгваш към онова, което до вчера си се клел, че не би и погледнал дори.

Ще видим. Може да е временно умопомрачение.

София е истински рай за пешеходКОВци като нас. Всички се оплакват от големите разстояния, а аз съм във възторг. Искам да отида навсякъде. И на красивите места, и из пустите улички; да посетя всяка популярна точка и всяка забравена такава. Харесва ми да се провирам между сградите, да търся преки пътечки, да опознавам София не просто отвън, ами цялата, чак до ребрата. И до под ребрата дори. Да ѝ намеря тайните кътчета, мръсните тайни, скелетите в гардероба…

Два дни кръстосване на улиците и вече фъфля като пияна. Ами, как няма?! Толкова силно ме привлича. Гори ми отвътре. Нетърпеливо ми е. Може би е просто екстаза на новото, но всички ми харесва. И улиците, и трафика, и метрото, и хората. Истинско щастие е, че задачките ни през тези първи няколко дни са малко, защото изпитвам върховнно удоволствие просто да се шматкам напред-назад и както нетърпеливите пръсти на влюбеен младеж, плахо се разхождат по женското тяло, така да обхождам всеки ъгъл . Седим си на една пейка в Борисовата, пием кафе, правим си лигави селфита и се питам „По – хубаво накъде?“.

Наистина топло ни посрещаш, Софийо! Примамваш да се влюбим в теб до полуда. Е, добре заварила, тогава – любовнице, музо, наш нов мил дом!

Става ми едно такова криво, когато идва време да се качим на автобуса за Сандански. Да, само седмица (най – много десет дни), но рязко пуснах корени в зона Б-18.

Когато пиша това, си лежа в познатото легло, в още по – познатата ми стая, в града, който винаги ще бъде мой дом, но точно днес, точно сега ми е толкова тесен, сякаш ме задушава. В различните етапи на живота си човек се нуждае от различни неща. Сега аз не искам спокойствие, не искам познатото, сигурното, не искам мъничкия рай (защото това е Сандански – един малък рай). Сега съм гладна за лудости, за простор, за непознати, хаотични, дори малко плашещи случки и емоции. Сега ми се лети. Сега ми се скача в дълбокото, въпреки че не мога да плувам.