Съвременно момиче. Любовните романи.

Аз съм от онзи тип хора, които изобщо, ама изобщо не обичат да стоят на едно място. Това ми е толкова трудно, че чак ме задъхва! Обаче, има едно нещо, което е способно да ме задържи на дивана цял ден: хубавата книга. 

Почти всеки един мой ден започва и завършва с книга. Не съм съвсем сигурна, обаче мисля, че виновникът да се влюбя в четенето, още на шестгодишна възраст, са Астрид Линдгрен и нейната приятелка Пипи. Като дете обожавах да чета детски романи и приказки. Много приказки. Харесвах приключенията, смелите и диви герои, които не се страхуват да следват желанията си. Които не се страхуват да бъдат себе си. 

Обаче, помните ли онези дъъъъълги списъци със задължителни книги, които ни даваха от училище всяко лято? Да! Точно тези. Хмм 🤔 Дори да съм прочела някоя от книгите, чиито имена са там, то това е било чист съвпъдък! 😉 Никога, ама никога не съм си и помисляла дори, да чета онова, което някой друг ме задължава да чета. Не просто ми го препоръчва, задължава ме. Пфф, не мерси! И предполагам, че не съм само аз. 🤷‍♀️ “Когато знаем, че ние си избираме проблемите, се чувстваме силни. И обратното – когато смятаме, че проблемите ни са наложени срещу волята ни, се чувстваме отвратително, като че ли сме жертви.” Мисля, че тези думи на Марк Менсън важат не само за проблемите, ами и за книгите!

Хубави са само книгите, които сами си избираме. Защо ли? Защото се потапяме в тях с всичките си сетива – жадни, искащи, нямащи търпение да се изгубим в един по-различен свят; водени от собствената си интуиция, воля и желания. 

Аз съм романтичка до мозъка на костите си. Имах, разбира се, бунтарски период, в който вярвах, че това е тъпо качество и го отричах. Е, не помогна. Влюбена съм в любовта. Обичам да пиша за нея. Обичам да чета за нея! И обичам щастливия край. Не си падам по невъзможната любов. Харесвам онова прекалено клиширано, прекалено сладникаво и предвидимо “И заживели щастливо”. Нямам нищо против да предозирам с него многократно. Не е ли именно щастливият край смисълът на всяка трудност? Не само в книгите, ами и в живота. 

Разхождайки се, един следобед, между рафтовете на Народна Библиотека “Иван Вазов” – Пловдив, попаднах съвсем случайно на книга с името “Бебето е мое”. Вътрешният ми глас каза “Взимай я!” И аз я взех. 

Започнах да чета книгата и откровено казано, първото ми впечатление беше … абе, не особено яко. Стори ми се плоска, безинтересна и страшно повърхностна. Не, че сюжетът беше типичен, напротив, не помня да съм чела книга с подобен сюжет преди. Просто нещо ми липсваше… Като по някакво чудо, не я захвърлих, а продължих да чета, въпреки навика да захвърлям всяка книга, която не успява да ме завладее още от началото. 

Продължих. Страница. После още една. Честно казано, не усетих в кой момент книгата ме погълна съвсем! По едно време се появи и Ани Глайд, която е на почти осемдесет, пълна с живот, пряма и истински забавна. Влюбих се. И в Ани Глайд и в онази, която ѝ бе дала живот.

Наричат я кралицата на спортния романс. След като прочетох “Бебето е мое”, реших да проуча автора в интернет и се оказа, че е и много разпознаваем автор на българския пазар. И много продуктивен! Къде си спала, Ро, че чак сега разбираш за нея?! Още щом затворих книгата, знаех, че това е любов. Любов от първата книга! 

Сюзън Елизабет Филипс пише любовни романи. И всеки един от тези романи намира своето място в списъка на бестселърите. Родена е на 11 декември 1948 г. в Синсинати, Охайо, САЩ. Учи в Университета на Охайо и завършва с бакалавърска степен по театрални изкуства, работи като преподавател по драма, реч, и английски език в местната гимназия. Среща съпруга си, Уилям C. Филипс, на „среща с непознат“  и през юни 1971 г. се омъжват. Имат двама сина – Тай и Закари. Заедно със съпруга и семейството си, Сюзън се мести от Охайо в Ню Джърси, където се сприятелява с Клер Кейл Лефковиц и двете заедно решават да напишат книга. Година и няколко месеца по-късно излиза историческият любовен роман „The Copeland Bride“ под съвместния псевдоним на двете приятели – Джъстин Коул.

Пишейки първата си книга заедно с Клер, Сюзън, установява че това ѝ харесва и когато семейството на Клер се премества, тя продължава да пише сама. През 1984 година, първият ѝ самостоятелен исторически любовен роман „Кой би повярвал” вижда бял свят и става бестселър, давайки старт и известност на писателската ѝ кариера.

И на мен ми трябваха повече от 30 години, за да разбера за неповторимия начин, по който тази невероятно талантлива жена разказва истории?! 🤦‍♀️ Честно, не знам къде съм спала! 

“Nobody’s Baby But Mine” (в превод “Бебето е мое”), a.k.a книгата, която ме запозна със Сюзън Елизабет Филипс, всъщност е трета книга от серията “Чикаго старс”. Написана е през 1997 година и е носител на награда RITA („Romance Is Treasured Always“ – най-известното отличие в жанра любовен роман или друга романтична литература в Америка). 

“Бебето е мое” е книга с предвидим финал, няма да лъжа. Силата на Сюзън Елизабет Филипс е в начина, по който разказва. Няма значение, че финалът ти става ясен още в началото – това, което не те оставя да спиш е онова, което тя е сътворила между началото и края! Умението ѝ да разказва увлекателно, да съчетава романтиката и хумора, винаги успява да ме откъсне от ежедневието. Книгите на Сюзън носят чувство за спокойствие, но и вълнуват; разплакват, но и разсмиват. Характерите, които тя изгражда така се настаняват в ума ти, че сякаш стават част от живота ти, сякаш ги познаваш… Това момиче от Синсинати и нейното ненадминато умение да се движи по ръба на прекалената сладникавост, но никога да не пада, са любимия ми начин за почивка! 

Според “Romantic Times” никой не може да разказва истории като Сюзан Елизабет Филипс. Аз съм напълно съгласна. Струва си да ѝ дадете шанс. Затова обещавам в следащи статии да ви запозная по-отблизо с някои от любимите ми нейни книги. А дотогава – четете! Четете онези книги, които вие желаете! Бъдете вдъхновени. И вдъхновяващи! 

П.П.: На последната снимка, както и сигурно вече сте забелязали не държа “Бебето е мое”. Да ви разкажа ли и за “Господин Неустоим”? 🤔