Да! Малката дума с голям смисъл.

Толкова много се е писало за любовта. Толкова много се пише за нея и днес. Най – бленуваното чувство. Онова съществително, което всъщност е глагол. Най – желана и най – отричана, любовта не е капризна млада дама, не ѝ пука дали я разбираш. Не е суетна, не държи да получи одобрение, не гледа в миналото, не се страхува от бъдещето. На любовтта ѝ стига просто да бъде. Да се случва, да я има.

Напук на всички клишета, опитващи да я опишат, любовта има способността винаги да ни изненадва. Никога не е такава, каквато сме я мислили. А решим ли, че сме ѝ хванали цаката и вече ни е ясна, тя сякаш усеща и се променя – захапва ни за ушите, разбърква ни представите и упорито напомня за себе си, като дете, което плаче само, за да му обърнеш внимание.

Любовта не иска да я разбираш, нито да я одобряваш, но държи да я усещаш! Все си мисли, че е най – важна от всички чувства. И как няма да мисли така, толкова е възпявана, толкова картини е вдъхновила, филми има за нея, книги. Способна е да ни запраща в крайности, да създава животи, да отнема такива. И точно затова е толкова ценена – изкарва ни с памук душите – кой каквото пази там дълбоко вътре, и най – лошото, и най – доброто.

Да получим любовта, която желаем може да бъде прекрасно. Но е краткотрайно удоволствие – идва, завърта ни главите и бързо ни става безразлична. Или може би ние и омръзваме. Любовта, която е истинска и остава, не е любовта, която желаем, а онази, от която имаме нужда. Без да го подозираме дори.

Любовта буди въпроси – какви ли не, логични, очаквани, налудничави, изненадващи, плашещи, предизвикващи. И насред целия този хаос от питания като „кой съм аз“, „какво желая“, „правилно ли е“, „познаваме ли го/я изобщо“, „да му/ѝ вярвам ли“, „да си вярвам ли“ … и още много „ами“, „дали“, „ако“ – насред цялата тази суматоха, ето го и него:

– Искаш ли?

– Какво?

– Ами, такова… Сещаш се.

– Хм, не.

– Такова де… да се оженим.

– А, това ли. Ми защо не.

Винаги съм се страхувала от предложения като това. Душата ми е безвъзвратно романтизирана и не бих понесла подобно предложение. Мисълта да получа такова безлично предложение ме плашеше адски много, до смърт. Мечтаех за великия жест от филмите, когато музиката кара кожата ти да настърхне, очите ти се пълнят със сълзи от умиление, а някъде дълбоко в теб се чува „Ооо!“. Мислех, че ако предложението, което получа не е велико, зрелищно, ненужно показно и даже будещо лека зависит, то определено ще кажа „Не“, дори и да обичам човека отсреща.

Ама наистина го мислех!

Но когато моят СуперМъж се разтрепери пред мен, хвана ръцете ми и си сложи вътре сърцето, някак непохватно падна на едно коляно и попита „Ще се омъжиш ли за мен?“, „не“ просто не съществуваше за мен. Беше толкова истинско, толкова голямо, толкова отвътре му идваше, че жената, която съм днес се засмя на онова, което тинейджърката в мен мислеше за романтика.

Вярвах, че мечтая за зрелище, за спектакъл, който демонстрира любовта. И честно, в първият момент си казах „Честно ли, само това“. Но после погледа ми срещна неговия и си казах: „Леле, честно ли, всичко това?“

Истинската любов изписва с есенни листа „Омъжи се за мен“ на италиански, макар да не знае този език. Не ти дава, онова, което желаеш (или упорито твърдиш, че желаеш). Дава ти онова, от което имаш нужда. На мен ми даде скок в дълбокото, припомни ми какво е истинско, припомни ми коя съм аз. Направи го както го усеща той самият, не както смятах, че го искам аз. И точно този дребен детайл показа колко истинско е; колко за себе си го прави всъщност, защото той желае да бъде до мен – но не да изиграе моята мнима мечта, не да влезе в образ, дето съм измислила и изкусурила – а да го приема такъв какъвто е. И аз го приемам: и тогава, когато стоеше на едно коляно с трепереща усмивка и пръстен в ръка; и цялата нощ след това, докато пиехме вино и гледахме детски филмчета; и на друия ден на закуска; и когато ми взе пръстена, докато се къпех, за да го скрие в купчина листа от рози, и да попита отново дали искам да му бъда жена; и сега, докато аз пиша, а той спи с глава под възглавницата.

За любовта ще се пише още много, милион години напред. И пак няма да стига. Не подлежи на разбиране, никога не идва, когато я викаш, никога не си тръгва, дори да ѝ крещиш. На любовта не ѝ пука за твоите искания, тя си има собствен ритъм. Тя говори през сърцето. И надвиква всяка непотребна мисъл. Разрушава всичко, дето уж копнееш и ти праща купчина листа, притеснена усмивка, блясък в очите и си даваш сметка – хората пишат само за спектакли и зрелища, защото просто е невъзможно да опишеш това!

Две букви само, а толкова смисъл. „Да!“, любов. Милиони пъти „Да!“.